Изброените характеристики са манифестирани в провежданото спрямо българите националноетническо прочистване и геноцид, особено по време на Междусъюзническата война и след нея, през 1914 г., а също и при сключването на Ангорския договор през 1925 г. В края на 19-то и началото на 20-то столетие османо-турската управляваща класа е свързана с Германия, най-много във военно, но и в политическо отношение. Османската армия се реорганизира и обучава от германски специалисти като фон дер Голц паша, които имат роля, не само в идейното оформяне на расистко-шовинистичните схващания на младотурците от първата овладяла държавното управление партия „Итихад ве Тераки/Единение и напредък”, но и практически насочват действията им при прочистването на българите от Източна и Западна Тракия. През 1914 г. чрез османско-германски съюз младотурците регистрират дори в писмен вид обединението на авантюристичните си туранистки амбиции с германския империализъм. Посочените подходи се затвърждават с клането, изгнанието и геноцида над арменците, за пореден път през 1915 г., а и по-нататък, с нападението на кемалистката армия срещу независима Армения през 1920 г., с административното насилствено изселване от родните им територии на почти всички малоазийски гърци чрез турско-гръцкия договор след победната за Турция гръцко-турска война от 1921-22 г., с кървавото смазване на няколкото големи бунтове и въстания и масовото разселване на кюрди и алиани до края на 30-те години от традиционната им територия и в много други още факти преди и след Втората световна война.

С посочената линия на поведение турският капитал продължава традициите на господстващата османска феодална върхушка на асимилиране, гнет, насилие и физическо премахване на чуждите на турско-мюсюлманското народообразуващо ядро общности, осъществявана твърдо и безкомпромисно и до появяването на капитала на политическата сцена.

При очертаване границите на Турската република след Първата световна война и подготовката и подписването през 1923г. на основополагащия за републиката Лозански договор изключително голяма е ролята на Великобритания, основен фактор при очертаване границите на Балканите и на новата тогава Турска република. Нейна е решителната намеса за компенсиране в тези процеси на Турция с предадената на Гърция до тогава Източна Тракия, заради откъсването от османската територия на югоизток на богатите на петрол кюрдски земи, останали под британски мандат. Фатално завършилата за Османската империя Първа световна война създава условия за настаняване в новата Турска република отново, особено ясно очертало се в навечерието на Втората световна война, на влиянието на Великобритания. През същия период, в 1939 г., при снисходителното отношение и дори натиск на Англия съюзничката ѝ Франция отстъпва на Турската република сирийската област Александрета / Хатай / Искендерун, получена от нея при подялбата на разгромената през Първата световна война Османска империя.

Малко по-късно, в самото начало на 40-те години, с победите на немската армия на Източния фронт, особено много отново се засилва германското влияние, което стимулира възникването и развиването на фашизирани организации и готовност за нахлуване в Кавказ, осуетено от съветската победа при Сталинград. Приема се изцяло расисткият закон за т.нар. данък „имущество”, в съответствие с който християнските и юдейското малцинства 4 години по време на войната заплащат между 31 и 47 пъти повече в сравнение с турците данък върху общия доход, с което малцинствената буржоазия окончателно е лишена от икономическите ѝ позиции. А отклонилите се или неспособни да изплатят задължението си са изпращани чрез специална инструкция в концентрационни лагери. Това представлява засилено градирало в расистка посока продължение на провежданата през 30-те години политика на Ататюрк за асимилиране на иноверските малцинства чрез твърди икономически мерки, като законова забрана да се работи в определени сектори и се практикуват определени професии в турското стопанство. Тези забрáни имат особено голямо значение за националната идентичност на цариградските българи, броят на които драстично намалява.

Още с появата на ясни признаци за поражението на Германия във Втората световна война турското държавно ръководство в края на 1943 г. установява контакти с държавните ръководители на САЩ и Великобритания. Тесните отношения с новия тогава възходящ хегемон в света, Съединените щати, формално се оформят с включването на страната в „доктрината Труман” през 1947 г. През този период вече много отчетливо е изразен съглашателският, компрадорски характер на турския управляващ капитал, който в периода на блоковото противопоставяне до краха на Източния представлява верен „преден пост” на Западния блок. Обвързването със САЩ от тогава насам се развива изцяло във военно-политическа посока. С малки колебания отношенията бележат постоянно възходяща градация.

Единението и взаимодействието със западния империализъм създават условия още в първоначалния етап на национално-държавния им път турската буржоазия и капитал да поставят и държат под своя зависимост други национални общности, борещи се за независимо съществуване и развитие, както и на един по-късен етап отново да насочват агресивния си инстинкт и амбиции вън от държавните граници в регионалната външна политика. Още с първоначалното утвърждаване на капитализма в национално-държавния обществен организъм турският капитал проявява империалистически реакции, които в последващото му развитие укрепват и придобиват все по-изразена и нарастваща хегемонистична същност.

От началото на 60-те години ясно се очертава преминаване към по-висока степен на концентрация на турския капитал, по-висока степен на развитие на производителните сили и капиталистическите производствени отношения. Това е етап на развитие на монополистичните тенденции в капиталистическия процес в условията на зависимост, и по-нататък, от края на 70-те години, етап на утвърждаване на промишлено-финансова-военна олигархия. Нейните възможности за политическо управление в полза на цялото общество вътре в страната все повече се стесняват и постепенно се свеждат до военно-авторитарни, диктаторски и по-нататък – прикрити или по-открити антидемократични и превратаджийски профашистки режими, които все повече компрометират многопартийната система с обявената ѝ демократична форма. Те все повече изобличават турската демокрация като фасадна и ненасочена към създаване на социална и правова държава. А във външната политика – все по-агресивно и дори авантюристично ориентирана към външни пазари в прилежащите райони, вместо предимствен стремеж към премахване наличния регионализъм и доизграждане и балансиране равнището на националния пазар.

Чрез дейността на известния политик Тургут Йозал в навечерието на крайно десния профашистки преврат, извършен от висшата военна върхушка през 1980 г., в турското стопанство започват широко да навлизат неоконсервативните правила на монетаризма и свободния пазар, абсолютизиращи печалбата и капитала и напълно пренебрегващи труда. Върху основата на все по-тясното сътрудничество и взаимодействие на военноолигархичния капитал с транснационалните корпорации и американския глобализъм правителствата на Тургут Йозал и военното ръководство след преврата от 1980 г. се опитват на мястото на постепенно изпразнилата се от съдържание национална идеология – кемализма - да внедрят в практиката нова „държавна идеология”, своеобразен механичен „синтез” от американските неоконсервативни и неолиберални концепции, турския традиционен национализъм и „ислямските ценности”, който приема названието „турско-ислямски синтез”. Ролята на религията в турското капиталистическо общество не е еднозначна и има много голямо значение за процеса на турската национална интеграция. Целите на исляма и на панислямистката идеолгия, според която нацията е религиозна, а не национална общност, са недвусмислената реставрация на господстващото положение на религията в обществото и държавата и изграждане всеобща (и всесветска) ислямска общност – юмет (тур.). В този смисъл ислямистката идеология противостои на нацията и националната идея. Но тя е много удобна обвивка на турския национализъм, особено за твърдото отричане, потискане и въоръжено унищожаване на кюрдското националноосвободително движение, което в Туция има демократично лява характеристика и което на етапа на възникване на този „синтез” става главната опасност за турския капитал.

Всъщност, тази нова „държавна идеология” от 80-те години е механичен „турско-ислямски натовски синтез”, тъй като именно в НАТО, която от края на 90-те години вече по същество е американски военен блок, Турция още от присъединяването си през 1950-1952 г. е един от най-верните американски съюзници и реализатори на американските световни цели чрез тази организация. Апологетите на идеологическия „синтез” се стремят да изтъкнат на преден план „световната роля на турската нация” – основополагащо начало на реакционния агресивен пантюркизъм, и дори внушават, че такава, а не „пълната независимост”, е идеята и на кемалистката национална идеология. Всъщност, „турско-ислямският синтез” може да бъде единствено механична комбинация, тъй като, ако чрез „турски” се цели внушаване характеристика на турската нация, то тя е в несъвместимо противоречие с крайната цел на исляма, световната умма-държава-халифат. Идеологията на този „синтез” е нов вариант на национализма на олигархията, която се стреми единствено към развитие на страната като имперска военно-икономическа регионална суперсила и дори като световна сила и този стремеж е ясно деклариран още в края на 80-те години. В новия период след 1980 г., когато поради много силното социално противопоставяне кемализмът отдавна вече не е в състояние да изпълнява функцията на национален обединител, олигархичната и корпоративна капиталистическа върхушка отрежда тази роля на религиозния фактор. Затова ислямът като стабилно допълнение на хегемонистичния национализъм и глобалистичните ценности е предназначен да солидаризира членовете на обществото и да бъде „възкресен” в обществения живот тъкмо по този начин. В условията на втората половина на 80-те и началото на 90-те години първостепенното политическо предназначение на исляма, обаче, се определя преди всичко от необходимостта да бъде средство за деполитизиране на социално- политически и национално крайно противопоставеното турско общество чрез прикрита терористична диктатура, средство за потискане и борба с демократичните му сили и с идеологията на класовия антипод, за борба с националноосвободителното и демократично движение на потиснатата кюрдска общност. Управляващата военно-олигархична върхушка до към края на 90-те години се стреми да предотврати евентуалното самостоятелно домогване на теократичните кръгове до властта и към средата на 90-те години на практика се отказва да експлоатира ислямския принцип за целите на държавното управление. Тя вече се мъчи да подчини на класовите си цели преобразяващата някои от външните си белези ислямска идеология, без да допуска нейната политическа реставрация и залага все повече през този период само на турския държавен национализъм.

Идеологическият „синтез” между национализма и исляма в Турция още при замисъла му е механичен и вътрешнопротиворечив чрез противовеса нация-ислямска общност. Дирижираното популяризиране и налагане на исляма от най-високи държавни позиции през 80-90-те години и след това дава чрез неотрадиционализма и неолиберализма възможност за американска намеса за уеднаквяване и обединяване реакционните цели на американския империализъм и турската олигархия относно еволюцията на турския обществен процес. Но освен това към него се присъединяват целите на т. нар. атлантическа солидарност. Затова той в своята същност е „турско-ислямски натовски (американски) синтез”, който има за цел възпирането на нарастващите демократични, леви и национални течения, върху които след 1980 г. е поставена административна забрана и те са посечени. Този „синтез” и целенасоченото популяризиране и възкресяване политическата и икономическата роля на религията се намират под контрола на турската държава, която самата от 80-те години насам е почти изцяло под контрола на НАТО и американския неолиберализъм и неоколониализъм. Чрез взаимодействието на „турско-ислямския натовски синтез” с американската държавна олигархия политиката на Турция намира удобно русло за външна експанзия.

Още от времето на включването в доктрината „Труман” постоянната значителна военна, преди всичко безвъзмездна, помощ и военни доставки от САЩ рязко се увеличават с началото на въоръжената кюрдска антитурска борба през 1984 г. Те достигат своя връх през 1997 г., като само за година надхвърлят сумата за целия период 1950-1980 г. Близо 80% от военната техника на Турция са произведени в САЩ, включително тежко въоръжение - реактивни самолети, танкове, ракети. Краят на десетилетието – 1999 г. – бележи пик в антикюрдската война. Заедно с това краят на 80-те-90-те години е период, в който турската армия е ориентирана към системни „трансгранични” действия, като, нарушавайки всички правила на международното право навлиза многократно и до днес на иракска територия. А по време на междуетническия конфликт и след формалното му урегулиране през 1995 г. в Босна и Херцеговина, в Югославската война на САЩ и НАТО в края на 90-те години, както и в създадената впоследствие държава Косово Турция има специални функции в съответствие със съвместните американо-турски цели. В България тези цели се реализират чрез създаването на противоконституционната турска етническа партия Движение за права и свободи и провежданата от нея съвместно с останалите български партии на олигархията политика на неолиберализъм в полза на САЩ и Турция.

Все в посока на пълно сближаване и припокриване интересите и целите на турската с американската олигархия във втората половина на 90-те, през 1998 г., в Турция става изключително важно събитие, което определя развитието на страната до днес и има проекция в бъдещето. Със своеобразна „мека” намеса на армейския генералитет в политическия живот, този път без класически военен преврат, от власт е свалена и забранена обвинената в нарушаване конституционния принцип на секуларизма коалиционна „Партия на благоденствието”, която е неприкрито ислямистка и се стреми да преориентира страната от тясното обвързване със Запада към интегриране с ислямските страни. Като модел за модернизиране тя все повече възприема богатите арабски шейхства. В онази епоха партията поставя искания за пълна религиозна свобода, извоювана по пътя на придобиване основните човешки права и свободи, станали политическо верую в света още в края на 80-те години. Под ръководството на председателя ѝ Неждметин Ербакан е организирано движението на „Националния възглед”, събрало в редовете си много значителен брой граждани на Турция вътре в страната и в емиграция и ратуващо за единение с останалия ислямски свят на основата на прокламираните от партията идеи, които са добре подплатени и с турския национализъм. След преврата срещу партията нейният основател и председател е осъден на ефективен затвор.

Ислямистката политическа идея почти веднага, обаче, отново придобива организационна форма и дава живот на няколко нови теократични партии. Една от тях е създадената през 2001 г. от Реджеп Тайип Ердоган Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която се отрича от движението на „Националния възглед”. Появила се в общественото пространство на крилете на широко прокламираните в посткомунистическия свят от неолибералисткия Запад демократични ценности и на първо място правата на човека и личността, в условията на дирижирано налагания в насилствено деполитизираното турско общество ислямизъм, партията бързо получава популярност и, експлоатирайки религиозните чувства на гражданите, печели парламентарните избори през 2002 г. и създава еднопартийно правителство. За това доста много допринася и дейността на двама от нейните знакови личности, които печелят през 90-те години кметските постове в двата най-важни града, съответно Реджеп Тайип Ердоган в Истанбул и Мелих Гьокчек в Анкара. На тези длъжности те се справят сравнително успешно и са приети с одобрителна изненада дори от антиислямистки и светски настроената част от гражданството на тези най-развити за турските условия градове.

Най-същественият и злободневен от перспективата на днешния ден момент в идването на власт на ПСР са тесните връзки още поне от средата на 90-те години на нейни дейци и ръководители с американската неолиберална върхушка и американските специални служби. Напоследък в медиите открито се публикуват материали, изобличаващи основния идеолог на тази партия – мюсюлманският проповедник на „мекия”, „модерен” турски политически ислям и ръководител на сектата „Нурджу” Фетулах Гюлен, притежател на междуконтинентална пропагандна империя, а само в България - на три медресета, версията за нашата страна на в. „Заман” и веригата училища „Дружба” – в много близки отношения с ЦРУ и неговите мозъчни тръстове в САЩ. Той е прогласен за идеолог на „модерния ислям”, в който се предвижда да се обедини и развива съвременната демокрация в целия ислямски свят. Прави известни опити, при които се среща и с папата, вселенския патриарх и израелския сефарадски главен равин, за посредничество за междурелигиозни и междукултурни толерантност и диалог с цел сътрудничество между трите основни монотеистични религии – християнство, ислям и юдаизъм. Тези опити са напълно в духа на стремежите на американския глобализъм за идеологически и политически контрол над световните религиозни и културно-цивилизационни разновидности. Има всички основания да се твърди, че „модерният” и „мек” ислям на ПСР е съвместно американо-турско творение, създадено изцяло логично умозрително по вдъхновение от управляващите САЩ неолиберални среди. Фигурата Фетулах Гюлен играе съществена роля, съдействайки на армейската върхушка, за преврата срещу предишната ислямистка Партия на благоденствието с председателя ѝ Неджметтин Ербакан, за да могат последните да бъдат под- или за-менени от един нов глобалистки и ислямистки неолиберален американо-турски проект. Много скоро след този преврат, използвайки като повод издадената от турски съд наказателна присъда срещу него във връзка с неясен и тъмен финансов съдебен процес, Фетулах Гюлен заминава за САЩ и никога до днес не се завръща в Турция. По официални сведения от бивши служители на ЦРУ той получава американско гражданство именно чрез съдействието на това американско разузнавателно ведомство. Всеизвестни са и големите симпатии, с които се ползват министър-председателят Р. Т. Ердоган и министърът на външните работи А. Давутоглу сред американските управляващи и президентът А. Гюл сред управляващата върхушка в Англия.

Вътре в страната периодът на втория мандат на правителството на ПСР, от 2009 г. насам, когато и за външен министър е назначен дотогавашният съветник по външната политика и международните въпроси на премиера Ердоган – професорът по международно право Ахмет Давутоглу - се характеризира с лансиране за обществено обсъждане и консумация на „нова” „демократична”, „кюрдска инициатива” за решване на декларативно признатото наличие на основния вътрешен парлив от десетилетия кюрдски въпрос в обществото, каквото всички предишни правителства от Тургут Йозал насам на практика отричат, но частично и временно боязливо признават, т.е., демонстрират крайно непоследователна линия. Една година след обявяването на „демократичната кюрдска инициатива” вече е демонстрирана абсолютна неспособност за конструктивни демократични стъпки и действие в тази посока и в условията на разширяване на някои наложени от външната среда, главно ЕС, човешки права инициативата се обръща в своята противоположност като наново приема съвършено потиснически силов и военен подход за „решаването” на националния въпрос по посока интересите на олигархичната държава.

Неприкрито проамериканският курс във външната политика на Турция ясно се проявява през същия втори мандат на правителството на ПСР, от 2009 г. насам. Първата негова амбиция е хегемонистична и агресивна експанзия на турския капитал и налагане в прилежащите страни и, най-вече на Балканите, на турско-ислямска цивилизация. Още почти веднага с назначаването му за външен министър А. Давутоглу огласява имперската доктрина на „неоосманизма”, изложена най-подробно в книгата му от 2001 г. „Стратегическа дълбочина”, която „обосновава” възможностите и правото на Турция като център на „модернизирането, мощта и развитието” да постави под свой контрол населението и териториите на бившите османски владения, днес прилежащи на Турция суверенни държави на Балканите, в Близкия изток и Кавказ, намирали се повече или по-малко продължително време под османско владичестгво. С претенциите за първостепенна регионална и, дори световна, военно-икономическа сила, Турция увеличва всестранния агресивен натиск, все повече и повече по посока „неоосманизма”. Политиката с това название на партията на „модерните” ислямисти е натрапчиво самоуверена, суперактивна и амбициозна. Но „неоосманизмът” не е просто и само политика - той е идеология, построена върху турския манталитет, начин на мислене и светоглед. Той извежда легитимността за активните си и експанзионистични действия от присъщото на Турция „османско наследство”, което тя била „призвана” културно и политически да обнови в съвременните условия, като действа с модерни политически, икономически, ако потрябва, с военни и всички други разполагаеми средства и се възползва от благоприятните условия, предоставяни ѝ от дадена регионална и по-широка международна конюнктура. Става дума за прагматичен съвременен проект, с органични идейни и емоционални корени в манталитетната почва на имперската османска носталгия, която у средния турчин е много изразена и силна. Разглеждан като идеен проект и ценностна система, той, също като „турско-ислямския синтез” от предходния период, е механичен коктейл от приниципно и логично несъвместими по произход, естество и цели идеологии, комбинация, която, обаче, в известна степен функционира успешно. Две важни характерни особености на политиката по този проект са: 1) прагматизъм с тактически гъвкаво реагиране и чувство за момента; 2) последователно добре прикрито самоидентифициране, особен вид проява на мимикрия, която би трябвало да има легитимно оправдание и която може да се свърже с класическото ислямско явление „таккъйе” (тур.) - въздържане от буквалната истина в полза на ислямския интерес, оправдано от вътрешната и външна политическа среда на борба при възникването и развитието на „неоосманизма”. Вероятно оценили или почувствали, че Турция е достатъчно силна, за да може по-открито да афишира интересите си, висши и най-висши турски официални лица в по-ново време прибягват по-смело до неоосманистката реторика, при което най-категоричен и ясен е министърът на външните работи Ахмет Давутоглу. Независимо от това и въпреки недвусмислените им собствени публични изявления, Давутоглу и други турски политици продължават решително да отричат съществуването на неоосманизма! 3) Свързана с първите две, но особено с втората, една трета основна характерна черта на политиката на неоосманизма е системното прилагане на двойни стандарти. В това отношение турското поведение е парадигматично и временно може да донесе някаква полза на Анкара, но намалява желания от нея капацитет на регионален лидер и демаскира неспособността ѝ за автентично лидерство. Всъщност, Балканите са твърде сложен и вътрешнопротиворечив регион, за да могат двойните стандарти да постигнат трайни резултати, като например устойчива стабилност. Дейците на ПСР се опитват да реализират своята политическа и културна програма и го правят обмислено и последователно вътре в страната, като привидно зачитат съществуващите закони и институции на светската държава, но и като отгоре ги напояват (и потапят) с прилив на ислямски ценности.

Претенциите за “напреднала, прогресивна демокрация” и „мирно” регионално надмощие на турската суперсила сe дискредитират от ниското равнище на развитие на държавния демократичен механизъм. Управляващата върхушка не се стреми към създаване на масова съвременна средна класа и ориентира стопанското развитие към задълбочаване в противопоставената социална структура – тънка олигархична прослойка и широки слоеве на другия полюс, ножицата на доходите между които постоянно се разтваря все повече. Правовата система е зависима от управляващите и няма стремеж към деполитизиране, а обратното. Политическите и човешките права също са в зависимост от волята на политическото ръководство на държавата. Многобройните политически престъпления не се изваждат на бял свят, прикриват се чрез съда, а огромните проблеми с нетурската кюрдска национална общност се „решават” преди всичко по силов път с оръжие. Демокрацията има фасадна същност. Ясно се очертава домогване към диктаторски, фашистки режим. В културнообразователната сфера се дава категоричен превес на ислямско-турските и дори османските ценности. Такова държавно-обществено равнище не е в състояние по естествен път да приобщи толкова сложно и в много отношения по-високо структурираните общества специално в балканските страни.

Рационализирането на вътрешно противоречивата идеологическа формула на „неоосманизма” удивително добре се съгласува и удобно допълва неолибералния глобализъм на най-последното поколение американски капитал – финансовата олигархия - с цел да изпълнява важна функция в осъществяване целите на последната в ислямския и останалия свят.

Активната „световна” роля на „модерния мек” ислям на най-новото поколение турска ислямистка олигархия, към което за десет години се присъединяват и всички по-големи олигархични кръгове, възникнали в предишни периоди, се демонстрира много ясно и настойчиво във верижната „арабска пролет” в света от края на 2010 г. насам, в която му е отредена уникална роля. „Модерният мек” ислям на турската ислямистка ПСР е лансиран като алтернатива на авторитарните режими в североафриканските и други арабски страни в Близкия изток, в които за изключително кратко време последователно се разразяват еднотипни бунтове и „революции”, призоваващи към демокрация. На вълната на тези обществени пертурбации популярността в посочените страни на председателя на партията и премиер на страната Р. Т. Ердоган като създател и носител на „ислямската демокрация” се увеличава неимоверно много. Междувременно косвената и пряка американска и на отделни страни от НАТО намеса там носи разруха, смърт и хаос. И точно това е състояние на обществото, много целесъобразно за установяване контрол върху процесите и ресурсите му от страна на глобалните играчи и сили. Всичко това се вписва в контурите на проекта на американския финансов капитал за „Големия близък изток(ГБлИ)”, прокламираната цел на който е бързо изграждане по правилата на неолиберализма на нововъзникващ пазар на територия с големи местни запаси и източници и евтина работна ръка, един от проектите на неолиберализма за излизане от глобалната криза, увеличаване печалбите и осигуряване динамика в ръста на брутния вътрешен продукт на САЩ, както и елиминиране пазара и значението на Европейския съюз. Чрез проекта ГБлИ Турция и турският „модерен” политически ислям активно участват в осъществяване целите за печелившо преодоляване от страна на глобалния капитал на деструктивните за него последици в неолибералния глобален пазар, последици, явен признак за хроничната криза на системата, демонстриращи нейния неизбежен завършек.

Всеизвестен факт е, че още преди създаването на ПСР и дори преди намесата на военните от 28 февруари 1998 г., израслите под крилото на създателя на „Партията на благоденствието” Неджметин Ербакан нейни ръководители и, особено Р. Т. Ердоган и А. Гюл са били в определени отношения с политически среди в САЩ. Дори самият Ербакан през 2008 г. заявява, че „Тайип Ердоган създаде ПСР по заповед от САЩ”. Заместник-председателят и депутат от опозиционната в Турция Народнорепубликанска партия Умут Оран отправя в Турското национално събрание много изобличаващо питане към Р. Т. Ердоган, в което излага конкретни факти. В цитиран от него доклад още от 1996 г. на известния американски мозъчен тръст РАНД Корпорейшън, финансиран от ЦРУ, се казва, че президент в Турция трябва да стане А. Гюл, а министър-председател – Р. Т. Ердоган. От 2002, годината на овладяване държавната власт, партията не е взела и едно решение, което да е против интересите на САЩ. По искане на Джордж Буш-младши и държавното ръководство на САЩ в разстояние на 4 месеца Ердоган коренно променя подхода си към войната в Ирак и се мъчи да убеди своята партия да вземе решение за присъединяване към американската агресия в нея. В доклад на Кристоф Лемън, един от съветниците на Нелсън Мандела, като един от важните пунктове на „арабската пролет” се посочва преобразуването на турската политическа система и на Турските въоръжени сили (ТВС). Предвидено е преобразуване, което да се развива на приципа на лаицизма* и да позволи ТВС да работят в координация с „Мюсюлманските братя” и движенията на салафитите. За тази цел турската военна върхушка е обезглавена от властта по най-противозаконен начин.

Днес ръководството на тази партия и на турската държава действа в съгласие със сценариите и проектите на американските мозъчни тръстове и това е още едно доказателство че, всъщност, самата тя и нейната политическа доктрина е американо-турски проект. В започналите през 2011 г. вътрешносирийски бунтове, прераснали във война срещу диктаторското управление с искане за демокрация в Сирия на Турция от много време се отрежда ролята на подизпълнител на политиката и стремежите на САЩ за косвена, а, ако се налага, и за пряка агресия. Тя извършва много усилени подривни действия, с всички финансови и материални сили съдейства на диверсионните антисирийски армии и следва крайно опасна и авантюристична външнополитическа линия на поведение. Днес президента на Сирия Асад Р. Т. Ердоган нарича „враг”, а само преди година нарича „брат”, летува заедно със семейството му и организира заедно с него „съвместни министерски съвети”, каквито прочее организира и с българския министър-председател Борисов през март 2012 г.

Тези турски действия и подходи в Близкия изток не само са проектирани за осъществяване целите на глобалния американски неолиберализъм, но и съвсем добре и точно съответстват и съвпадат с целите на „неоосманизма”. А в рамките и политиката на „неоосманизма” не се предвижда решаване на нерешени и висящи двустранни въпроси на турската държава върху справедливата и реципрочна основа на международното право. „Неоосманизмът” е силова неолибералистка доктрина, насочена в сътрудничество с американския силов глобализъм единствено към максимално разширяване и разрастване ролята на съвременната турска олигархия за сметка на външни, нетурски ресурси и към прекрояване чрез пълзяща ислямизация културно-политическата карта на Балканите. Той изисква висящият в българо-турските взаимоотношения имуществен въпрос на тракийските бежанци да бъде пренебрегнат и оставен, най-малкото, да виси или да бъде „решен” по друг, изцяло силов начин.

* Термин от френски език, с който в турския обществен живот се обозначава разделеното съществуване и ненамесата на исляма в дейността на държавата.

АНОТАЦИЯ

Поради икономическата си слабост като закъсняло обществено явление турският капитал и капитализъм бързо и лесно изпада под влияние и в зависимост от западноевропейската буржоазия. Външната среда – междукапиталистическите противоречия в епохата на империализма на предела между 19-то и 20-то столетие – го тласкат към съглашателство с последния. Още със самото завладяване на командните позиции в държавата по времето на Османската империя неговите действия са агресивни, потиснически и хегемонистични.

Като американо-турски проект днес турското държавно ръководство действа в съгласие със сценариите и проектите на американската олигархична държава за осъществяване целите на глобалисткия американски неолиберализъм, които точно съответстват и съвпадат с целите на „неоосманизма”.

Автор: Емилия-Боряна Славкова
Авторски материал на "Идея за България"

Повече за автора ще прочетете в неговия БЛОГ