Чрез дейността на известния политик Тургут Йозал в навечерието на крайно десния профашистки преврат, проведен от военно-олигархичната върхушка пред 1980 г., в турското стопанство, в което в течение на много десетилетия до тогава се прилага политика на „смесена икономика”, чрез която се подпомага формирането на мощния частен сектор, започват широко да навлизат неоконсервативните правила на монетаризма и свободния пазар. Върху основата на все по-тясното сътрудничество и взаимодействие на военноолигархичния капитал с транснационалните корпорации и американския глобализъм правителствата на Тургут Йозал и военната хунта внедряват на мястото на изпразнилата се от съдържание общонационална идеология – кемализма - нова „държавна идеология”, своеобразен механичен „синтез” от американските неоконсервативни и неолиберални концепции, турския традиционен национализъм и „ислямските ценности”, който приема названието „турско-ислямски синтез”. Ролята на религията в турското капиталистическо общество е нееднозначна и има много голямо значение за процеса на турската национална интеграция. Тъй като целите на исляма и на (пан)ислямистката идеология са недвусмислената реставрация господстващото положение на религията в обществото и държавата и в създаването на всеобща (и всесветска) ислямска общност – умма (ар.) или юммет (тур.), ислямистката идеология противостои на националната идея и на нацията. Но тя е много удобна обвивка за турския национализъм, който в процеса на своето възникване, образуване и развитие винаги е замесен от тестото на исляма. Вътре в страната ислямът има особено значение за твърдото отричане, потискане и въоръжено унищожаване на кюрдското националноосвободително движение, което от 60-те години придобива лява и левичарска характеристика, а на етапа на възникване на посочения „синтез” представлява главната опасност за турския олигархичен капитал.

Всъщност, тази нова „държавна идеология” от 80-те години е механичен „турско-ислямски натовски синтез”. В условията на втората половина на 80-те и началото на 90-те години първостепенното политическо предназначение на исляма се определя преди всичко и от необходимостта за деполитизиране и идеологическа замяна на смазаните леви и левичарски идеи и на поставения на „сянка” десен фашизиран национализъм в социално-политически и национално крайно противопоставеното турско общество. Ислямът става средство на прикритата терористична диктатура за потискане и борба с демократичните му сили и с идеологията на класовия антипод, за борба с националноосвободителното и ляво движение на потиснатата кюрдска общност. Реислямизирането се извършва чрез вкарване в стопанството на огромни финансови потоци от Саудитска Арабия. До втората половина на 90-те години управляващата военноолигархична върхушка се стреми да предотврати евентуално самостоятелно домогване до властта на теократичните кръгове, но към средата на 90-те години на практика вече се отказва да експлоатира ислямския принцип за целите на държавното управление и се мъчи да не допусне политическата му реставрация.

Дирижираното популяризиране и налагане на исляма от най-високи държавни позиции през 80-90-те години и след това дава чрез неотрадиционализма и неолиберализма възможност за американска намеса, за уеднаквяване и обединяване реакционните цели на американския империализъм и турската олигархия относно еволюцията на турския обществен процес. Чрез присъединяване към целите на т. нар. атлантическа солидарност и взаимодейстие с американската държавна олигархия политиката на Турция намира удобно русло за външна експанзия.

Още в края на 80-те-90-те години турската армия извършва системни „трансгранични” действияи, нарушавайки всички правила на международното право, навлиза многократно и до днес на иракска територия. По време на междуетническия конфликт и след формалното му урегулиране през 1995 г. в Босна и Херцеговина, в Югославската война на САЩ и НАТО в края на 90-те години, както и в създадената впоследствие държава Косово Турция има специални функции в съответствие със съвместните американо-турски цели. В България тези цели се реализират чрез създаването на противоконституционната турска етническа партия Движение за права и свободи и провежданата от нея съвместно с останалите български партии на олигархията политика на неолиберален глобализъм в полза на САЩ и Турция.

В посока на пълно сближаване и припокриване интересите и целите на турската с американската ционистка олигархия през 1998 г. със своеобразна „мека” намеса на армейския генералитет в политическия живот от власт е свалена и забранена коалиционната Партия на благоденствието, неприкрито фундаменталистка, стремяща се да преориентира страната към интегриране с богатите арабски емирства.

Ислямистката политическа идея веднага отново придобива организационни форми, една от които е създадената през 2001 г. от Реджеп Тайип Ердоган Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Тя емблематично се отрича от движението „Национален възглед” на забрнената ислямистка партия. Появила се в общественото пространство на крилете на широко прокламираните в посткомунистическия свят от глобалисткия Запад демократични ценности и на първо място правата на човека, личността и малцинствата, в условията на дирижирано налагания в насилствено деполитизираното турско общество ислямизъм, партията бързо получава популярност и, експлоатирайки религиозните чувства на гражданите, печели парламентарните избори през 2002 г. и създава еднопартийно правителство.

Тесните връзки на дейците и ръководителите на ПСР с американско-ционистката неолиберална върхушка и американските специални служби са най-малкото още от средата на 90-те години. Има достатъчно много факти, изобличаващи основния идеолог на тази партия – мюсюлманският проповедник на „мекия”, „модерен” турски политически ислям и ръководител на сектата „Нурджу” Фетулах Гюлен, притежател на междуконтинентална пропагандна империя от тв канали, университети, медресета, издателства, вестници (в. „Заман”) , а само в България - на три медресета, версията за нашата страна на в. „Заман”, Издателство „Заман” и веригата училища „Дружба” – в много близки отношения с ЦРУ и неговите мозъчни тръстове в САЩ. Той е прогласен за идеолог на „модерния мек ислям”, в който се проектира да се обедини и развива съвременната „демокрация” в целия ислямски свят. Напълно в духа на стремежите на американо-ционисткия глобализъм за идеологически и политически контрол над регигиозно-културните цивилизации в света той, в качеството си на посредник за междурелигиозна и междукултурна толерантност и диалог, развива и по-широка дейност, като осъществява срещи с папата, с вселенския патриарх и израелския сефарадски главен равин за сътрудничество между трите основни монотеистични религии – християнство, ислям и юдаизъм. Има всички основания да се твърди, че „модерният” и „мек” ислям на ПСР е съвместно американо-турско творение, създадено изцяло по вдъхновение от управляващите САЩ олигархични глобалистки среди и финансово обезпечено от Саудитска Арабия. Фигурата на Фетулах Гюлен, съдействайки задкулисно на армейската върхушка, играе определена роля в преврата срещу предшестващата ислямистка Патрия на благоденствието и председателя й Н. Ербакан, за да може впоследствие те да бъдат под- или за-менени от другия, глобалистки и ислямистки неолиберален американо-турски проект. Според официални сведения на бивши служители на ЦРУ, той получава американско гражданство тъкмо със съдействието на това американско разузнавателно ведомство. Всеизвестни са, също така, и голямото благоразположение, с които се ползват премиерът Р. Т. Ердоган и министърът на външните работи А. Давутоглу сред американските управляващи кръгове и президентът А. Гюл сред управляващата Англия върхушка.

Вътре в страната периодът на втория мандат на правителството на ПСР, от 2009 г. насам, се характеризира с лансиране за обществено обсъждане и консумация на „нова” „демократична”, „кюрдска инициатива” за решаване на декларативно признатото наличие на основния вътрешен парлив от десетилетия кюрдски въпрос, какъвто всички предишни правителства от Тургут Йозал насам на практика отричат, но частично и временно боязливо признават. Година след обявяването на „демократичната кюрдска инициатива” е демонстрирана абсолютна неспособност за конструктивни демократични действия в тази посока и в условията на разширяване на някои наложени от външната среда, главно ЕС, но и Конгресът на САЩ, човешки права инициативата наново приема съвършено потиснически силов и военен подход за „решаването” на националния въпрос по посока интересите на олигархичната държава. Три години по-късно, в края на 2012 г. чрез сделка, постигната тайно между премиера Ердоган и излежаващия доживотна присъда вожд на обявената за терористична кюрдска партизанска армия ПКК А. Йоджалан решаването на кюрдския въпрос чрез „мирен процес” отново е поставено на дневен ред. А „мирният процес” е въжделение на всички турци и кюрди, но всички те не влагат в това понятие едно и също съдържание.

Неприкрито реваншисткият имперски и проглобалистки курс във външната политика на Турция ясно се проявява от 2009 г. насам. Първата негова амбиция е хегемонистична и агресивна експанзия на турския капитал, подмяна на цивилизационно-културната същност и налагане в прилежащите страни, най-вече на Балканите, на турско-ислямската цивилизация с първоначално намерение създаване на мюсюлмански анклави. Този курс е формулиран почти веднага след назначаването през 2000 г. на А. Давутоглу за външен министър. Той огласява имперската доктрина на „неоосманизма”, която „обосновава” възможностите и „правото” на Турция като център на „модернизирането, мощта и развитието” да постави под контрол населението и териториите на бившите османски владения, днес прилежащи на Турция суверенни държави на Балканите и в Близкия изток, намирали се повече или по-малко продължително време под османско владение. С претенциите за първостепенна регионална и, дори световна, военно-икономическа сила, Турция увеличава всестранния агресивен натиск, все повече по посока „неоосманизма” за реваншистко възстановяване на Османската империя. „Неоосманизмът” е идеология, построена върху турския манталитет, начин на мислене и светоглед и извежда легитимността за активните си експанзионистични действия от присъщото на Турция „османско наследство”, което тя била „призвана” културно и политически да обнови в съвременните условия, като действа с модерни политически, икономически, ако потрябва, с военни и всички други разполагаеми средства и се възползва от благоприятните условия в дадена регионална и по-широка международна конюнктура. Става дума за прагматичен съвременен проект с органични идейни и емоционални корени в манталитетната почва на османската имперска носталгия, все още силно изразена у средния турчин.

Една основна характерна черта на политиката на неоосманизма е системното прилагане на двойни стандарти. В това отношение турското поведение временно може да донесе някаква полза на Анкара, но намалява желания от нея капацитет на регионален лидер и демаскира неспособността ѝ за автентично лидерство. Всъщност, Балканите са твърде сложен и вътрешнопротиворечив регион, за да могат двойните стандарти да постигнат трайни резултати, като например устойчива стабилност.

Чрез коварно и прикрито развенчаване на светските основи на кемализма, на кемалисткото възпитание, образование и съзнание и неговите външни, но и на същностите му признаци, вътрешната политика на ПСР е насочена всъщност към денационализиране на турската нация. В последните месеци министър-председателят Ердоган премахва бюстове и паметници на основателя на републиката Ататюрк, към личността на когото в страната има голям култ, директно злослови срещу основателите на Турската република – Ататюрк и Иньоню, а също така от названията на някои институции и големи предприятия премахва задължителния израз „Република Турция”, дори прави опити на официални мероприятия вместо знамето на републиката да бъде издигано знамето на Османската империя. В тези и много подобни действия се изразява политиката на подмяна знаците на националната същност на Турската република. „Основанието” за тези действия е глобалисткото знаме за правата на човека и малцинствата. За да воюва с политически средства, но и по военен път, за своите национални права, точно от него се възползва кюрдското национално малцинство, което държавата много десетилетия наред се мъчи да асимилира и държи в голяма икономическа и културна изостаналост, малцинство, поставено в положение на международна колония още след Първата световна война от „великите” Западни сили в лицето преди всичко на Великобритания чрез спазаряване с възходящата турска националистическа власт и буржоазия. Силното националистическо въздействие на кемализма, с принципите на който са възпитавани много поколения турски граждани, както и тридесетгодишната много кървава война на турската държава и армия с кюрдските въоръжени партизански сили на ПКК създават разделение и разлом, особено между антиислямистките и светски турци и кюрди. От друга страна, партията на Ердоган успява в определена степен да обедини под ислямското знаме ислямски ориентираните турци и кюрди.

Все по-широко налаганата неолибералистка политика работи в полза на най-едрите ислямистки, но и неислямистките, компании и преди всичко за интересите на глобалистките корпорации. Това предизвиква силно нарастващо недоволство сред средните слоеве, особено у образованата интелигентна и кемалистка част от гражданите. Практиката на масова продажба на много големи и някои основни огромни държавни предприятия и обекти, много често съвършено негласно, дори тайно, на чужди икономически сили, поставят икономиката на страната под ипотека. А през дългите десетилетия на Турската република основен стожер в „смесената икономика” на страната винаги е бил големият държавен сектор, служещ за нарастване мощта на частния. Има сведения, че 60% от турското стопанство вече е в чужди ръце и под чужд контрол. В името на придобиване от олигарси на частна собственост все по-често се подлага на унищожаване природата, например със строежа на многобройни водноелектрически централи върху плодородни земи на дребни стопани, особено по Черноморското крайбрежие, чрез предприемане строеж на мегаломански строителни проекти като успоредния на Босфора „Истанбулканал” между Черно и Мраморно море, гигантско трето летище в Истанбул, превръщането в огромни частни търговски центрове с османско-ислямска архитектура на такива обекти като Парка „Гези”, прекрасната централна Гара „Хайдарпаша” от 19-ти век на азиатския бряг в Истанбул, изсичането на 400 дървета в „Белгардската гора” в североизточната част на европейски Истанбул за изграждане правителствена резиденция, а също превръщането на Музея на живи дървета „Ататюрк” в Ялова в подобен обект, използването на Горското стопанство на Ататюрк за строеж на ново огромно здание на Министерския съвет, унищожаването на гори и паркове в кюрдската част на страната и много др. под.

Въпреки шумния ПР за „много успешно развитие” на турската икономика, което се изразява в наистина високи на фона снижаващите се все повече темпове на нарастване на БВП и икономиката в останалите европейски страни, но неустойчиви темпове, стопанството на страната е белязано от ред показатели и процеси, които са признак на нестабилност, небалансирано развитие и нездравословно нарастване. В началото на своето управление ПСР получи два големи безлихвени заема от Иран и от шериатски финансови къщи от Саудитска Арабия на сума от десетки милрд.дол., които бяха добре оползотворени и в социалната сфера и достатъчно добре укрепиха положението на партията. Но неустойчивото развитие и много резките колебания в нарастването на турската икономика са постоянни и датират поне от въвеждането на свободния неоконсервативен пазар от Тургут Йозал през 80-те години, а дори и още по-назад. „Сивата” и нерегистрираната икономика по анализи на сериозни икономисти достига до 50-60%, постоянно расте големият дефицит в платежния баланс, обусловен не само от големия и нарастващ енергиен внос на фона на все по-несъответен износ и тази картина се влошава. Не се осигуряват преки външни инвестиции, както и липсват вътрешни икономии. Делът на „косвените” данъци е 70%, тъй като ръстът се дължи на вътрешното търсене. Тоест, прехвалената „финансова дисциплина” е резултат не от активна политика, а от данъчната система и качеството на ръста. А косвените данъци се плащат от гражданите с ниски доходи. За 2012 г. дългът на страната е 330 млрд. дол. Преките инвестиции са малки – страната получава малък дял от преките инвестиции в света. За 2012 г. прогнозният ръст е коригиран от 6,5 на 5,6%, а по данни на някои автори е бил 2,3%. Отчетена е инфлация от 8% при ниски лихмени проценти. В статистиката на икономиката се използват някои заблуждаващи прийоми. Реалната младежка безработица е около 20%. Ограничават се социалните права на трудещите с проекти, например, за премахване заплащането „за прослужено време”, което турските граждани получават при пенсиониране, но и при смяна на работодателя, и се замени с фонд, създаван от вноски от работодателите. Намалява се работният ден, като се проектира часово заплащане за „гъвкав труд”, „частично работно време”, „работа от дома”, „работа на повикване”. Лесно може да се заключи, че такива мерки не могат да бъдат устойчиво и радикално решение на проблема и като цяло водят до по-ниско заплащане на труда и по-голяма частична безработица. Управляващата върхушка традиционно не се стреми към създаване на масова съвременна еднородна средна класа, а, обратно, ориентира стопанското развитие към неолиберално задълбочаване в противопоставената социална структура – от една страна, тънка олигархична прослойка и, от друга, широки слоеве на противоположния социален полюс, а по-нататък – стопяване на съществуващите нееднородни средни слоеве.

Претенциите за “напреднала и развита демокрация” и за „мирно” регионално надмощие на турската суперсила сe дискредитират от много ниското демократично равнище на държавния механизъм и устройството на обществото. На практика няма реално разделение на властите. Правовата система е почти напълно зависима от властта и няма стремеж към деполитизиране, а обратното. Политическите и човешките права също са в зависимост от волята на политически властващите в държавата. Многобройните политически престъпления не получават гласност е не се изваждат на бял свят, прикриват се чрез съда. Огромният проблем в националния въпрос и на първо място с кюрдската национална общност се „решава” преди всичко по силов път с оръжие или с политически сделки.

Демокрацията има напълно фасадна същност. Ясно се очертава домогване към диктаторски, фашистки режим. В културнообразователната сфера се дава категоричен превес на ислямско-турските и дори османските ценности. Такова държавно-обществено устройство и степен на развитие съвсем не е в състояние да приобщи по естествен път толкова сложно и в много отношения по-високо структурираните общества специално в балканските страни.

Рационализирането на вътрешно противоречивата идеологическа формула на „неоосманизма” удивително добре се съгласува и допълва неолибералния глобализъм на най-последното поколение американски капитал – финансовата олигархия – с цел да изпълнява важната функция за осъществяване политиката на последната в ислямския и останал свят. Може с голяма увереност да се твърди, че всъщност „неоосманистката” идея е замислена като елемент от политиката за установяване глобалното господство на финансовия капитал още с въвеждането в Турция през 80-те години на неоконсерватевните монетаристки тенденции.

Активната „световна” роля на „модерния мек” ислям на най-новото поколение турска ислямистка и всички предишни групировки на олигархията се демонстрира много ясно и настойчиво във верижната „арабска пролет” в света от края на 2010 г. насам, в която му е отредена уникална роля. Лансиран като алтернатива на авторитарните режими в североафриканските и други арабски страни в Близкия изток, в които за изключително кратко време последователно се разразяват еднотипни бунтове и „революции”, призоваващи към демокрация, „модерният” ислям на ислямистката ПСР е подложен на изпитание за функционална пригодност. Косвената и пряка американска и на други страни от НАТО намеса там, обаче, носи разруха, смърт и хаос. И точно това е състояние на обществото, много целесъобразно за установяване контрол върху процесите и ресурсите му от страна на глобалните играчи и сили. Всичко това се вписва в проекта Голям Близък изток (ГБлИ) на американо-ционистския финансов капитал, който има за цел бързото формиране, според правилата на неолиберализма, на нововъзникващи пазари на територии с богати местни запаси и източници на ценни суровини и евтина работна ръка, един от неолибералните проекти за излизане от глобалната криза за постигане увеличаване на печалбите и динамиката в ръста на БВП на САЩ, а също за елиминиране пазара и значението на ЕС и другите възникващи центрове на международната система. Чрез проекта ГБлИ Турция и турският „модерен” политически ислям участват активно в реализиране целите за преодоляване от страна на глобалния капитал на деструктивните следствия на глобализирания пазар, очевиден отличителен признак за хроничната криза в системата, предвещаващи неизбежния неин край.

Този проект, обаче, предвижда създаване на лелеяната много векове подред от кюрдите тяхна обща държава върху етническата кюрдска територия, която те населяват компактно, но след Първата световна война в раздробен вид между Иран, Турция, Сирия и Ирак, на кюрдската земя на който се намира повече от 40% от иракските запаси от нефт. В създадената от САЩ в Ирак през войната от 2001 г. автономна кюрдска администрация под техен контрол днес американските корпорации добиват и изнасят нефт, а кюрдските политици на тази администрация не само продават на турското правителство нефта на по-ниски от световните цени, но и подкрепят политиката на ПСР на Эрдоган. За създаването на обща държава, наречена от американо-ционистките социални инженери „Голям Кюрдистан”, ще е нужно да бъдат отцепени кюрдските територии от Турция, Сирия, Ирак и Иран. Кюрдските организации и партии от различните части на кюрдското землище установяват помежду си все по-тясно сътрудничество с цел националното единение и през втората половина на септември и началото на октомври т.г. провеждат в Иракски Кюрдистан и в Европа (Белгия) съвместни конференции. Замисълът на „Голям Кюрдистан” е в противовес със претенциите на „модерните” турски ислямисти за формиране на Балканите и в Близкия изток чрез политиката на „неоосманизма” на супермощен турски силов център, който не съответства на интересите на американо-ционистките глобалисти. При такова развитие на международните процеси съществуват категорични перспективи за насочване Турция за компенсация на Балканите, преди ивсичко за сметка на българска територия и ресурси. Скандалните изказвания на премиера Эрдоган от последните месеци конкретно формулират подобни претенции и показват, че турско-ислямисткият натиск върху България и Балканите с тяхното наличие на огромни мюсюлмански маси все по-явно се усилва и става неудържимо.

Всеизвестен, публично признат и от политици-ислямисти, факт са определени отношения на ръководителите на ПСР, израсли под крилото на създателя на класическата ислямистка Партия на благоденствието в Турция Неджметтин Ербакан, с политическите кръгове в САЩ още преди учредяването на ПСР и даже до намесата на военните в политическия живот от 28 февруари 1988 г. Този факт се потвърждава от документи на РАНД Корпорейшън от 1996 г., в които се твърди, че президент на Турция трябва да стане Абдулах Гюл, а премиер – Р. Т. Ердоган. Самият Ербакан през 2008 г. заявява, че Ердоган е създал ПСР по заповед от САЩ. А в доклад на Кристоф Леман, съветник на Нелсън Мандела в ЮАР, преустройството на турската политическа система и на Турските въоръжени сили (ТВС) се сочат като едни от важните пунктове на „арабската пролет”. Предвижда се преустройство, което да се развива върху

принципите на лаицизма*, но което да позволи ТВС да работят с Мюсюлманските братя и с движенията на салафитите. Както е известно, вече около пет години турската военна върхушка е посечена по най-противозаконен начин от държавната власт.

Ръководството на тази партия и на турската държава действа крайно опасно в съгласие със сценариите и проектите на

американо-ционистките „елити” за налагане НМР и в съответствие с целите на „неоосманизма”. В започналата в 2010 г. чрез външна агресия тотално разрушителна „гражданска” война срещу сирийската държава с настоятелен „внос” на демокрация, а иначе – стремеж за окупиране на страната – в която си противостоят основните геополитически световни сили, на Турция отдавна е отредена ролята на подизпълнител на политиката на глобалистите, която се припокрива с „неоосманистките” цели. Страната провежда много усилени подривни акциии, с всички финансови и материални сили съдейства за разгрома на Сирия заедно с Катар, Саудитска Арабия, САЩ и Франция и представлява основният център, въоръжаващ антисирийските терористични сили на най-крайните организации на политическия ислям начело с Ал Кайда и Ал „Нусра”. Турция следва крайно опасна и авантюристична линия на външнополитическо поведение. След като правителството осигурява лагери за множество мними и действителни бежанци, чрез активни логистични действия обезпечава американските подразделения на НАТО с бази и възможности да обучават терористичните сили, навлизащи през турско-сирийската граница по създаден от турските власти коридор, след като няколко пъти по протежението на границата възникват опасни военни инциденти и кризи по повод свалени самолети на ТВС, със стрелба по мирното население и с голям кървав самоубийствен атентат с три коли-бомби през пролетта т.г. в гр. Рейханлъ, Хатай, близо до сирийската граница, в който загиват над 50 души, а ранените, сред които и получили много тежки рани, са повече от 100 души, и правителството на ПСР се въвлича изключително активно във войната против Сирия, гражданското *Термин от френски език, с който в турския обществен живот се обозначачава разделеното функциониране и ненамесата на исляма в държавната дейност.

напрежение нараства изключително много.

Заедно с това през м.юни в проведен с президента Обама телефонен разговор Ердоган внезапно заявява, че закрива коридора за снабдяване на „въстаниците” от Свободната сирийска армия (ССА) с оръжие от САЩ и НАТО и за прехвърляне на терористите през турско-сирийската граница, с което нанася удар по решението на САЩ да модернизират въоръжението на бандитските групи в Сирия. Решението си Ердоган оправдава със „страх от възмездие от страна на Русия”. Обусловеното от сложен комплекс от глобалистки интереси на НСР и интереси на „неоосманизма” поведение на турския премиер и управляващата ПСР във външнополитически план е противоречиво, трудно предсказуемо, крайно предизвикателно и едновременно с това стремящо се към ловко извъртане и „многовариантност”. Такъв е неговият подход и в Иракската война 2010 г, когато в съответствие с настояването на Джордж буш-младши и на държавното ръководство на САЩ, той в разстояние на четири месеца коренно променя отношението си към въпроса за турското навлизане и с всички сили се мъчи да убеди своята партия, че Турция има полза от участие в агресията. След като дълго време уверява американските съюзници,че Турция ще вземе участие с армията си във военното „установяване на демокрация” в Ирак, верен на опасния си хазартен подход във външната политника, той в последния момент се отмята и отказва участие в агресията против съседната страна.

След като президентът Обама престава да залага на провалилата се опозиция и на ССА и въоръженото нападение и глобалният конфликт са предотвратени чрез умелата политика на Русия от м. август т.г. насам турският премиер е в почти пълна външнополитическа изолация. Тя се усилва и вследствие категоричната и безрезервна подкрепа, която турският режим оказва на свалените от власт в Египет „Мюсюлмански братя” и на правителството на Морси, и вследствие на твърдата враждебност спрямо силовото египетско правителство на военните. Такава една позиция сближава все повече турската ПСР със Саудитския двор и сочи все по-голямото идеологическо и политическо сближаване на турския сунитски ислямизъм и сунитско-салафитския ислямизъм на саудитите, отношенията на САЩ с които стават доста хладни, едва ли не враждебни, след военния преврат в Египет. В Близкия изток се очертава обща политическа позиция в сунитската политика на Турция и Саудитска Арабия с позицията на Израел. Въпреки известно напрежение и пертурбации в отношенията с важни политически фигури в ЕС, след като канцлерът на Германия и други политици обявяват прекратяване преговорния процес с Турция заради кървавите действия на правителството срещу протестиращите в страната, по-късно, през м. септември, ЕК препоръчва преговорният процес с Турция да бъде продължен. Обаче, в крайна сметка цялото ескалиране на агресията в Сирия, насочена през септември с голяма сила главно против значителна част от сирийските кюрди по продължение на границата с Турция и турското участие в нея на страната на Ал-Нусра, както и тясно свързаното и с войната в Сирия решение на изключително сложно структурирания кюрдски национален процес и въпрос (и в самата Турция), нагнетяват в много голяма степен общественото напрежение в страната.

На фона на тази цялостна картина в турския вътрешен и международен процес, управляван от все по-ожесточаващата се „мека” ислямистка диктатура, в края на м.май т.г. на най-централния, борчески и знаков за републиканска Турция истанбулски площад „Таксим” се разразява народен бунт на възпитаното в духа на кемалисткия лаицизъм и светските демократични ценности младо поколение, пръв след военноолигархичния преврат от 1980 г. и насилственото задушаване политическата активност в обществото. Бунт за запазване принципите и ценностите, които ислямистката власт вече открито отрича и потъпква и като цяло бунт против неолибералния порядък и диктаторското управление към ерозиране на националната държава в интерес на глобалистки цели. На практика и материално голяма подкрепа на този бунт оказват определени други групи от средните градски слоеве в лицето на редица професионални организации – на машинните инженери и архитектите, на лекарите и зъболекарите, някои много големи синдикати, наброяващи по неколкостотин хиляди членове, някои офицерски дружества (на офицерите-опозиционери, уволнени от армията от военните хунти, както и на запасните офицери), а също така любими майстори от театъра и киното и популярни журналисти. Присъединяват се и опозиционни партии. Повече от двеста преподаватели и служители от Средноизточния технически университет в Анкара, легендарен за турската национално-революционна, антиимпериалистическа и антиамериканска борба на интелигенцията през десетилетията, дал редица студенти, свои възпитаници и преподаватели, геройски загинали в борбата срещу олигархията и военните хунти, както и срещу реислямизирането на обществото, изпращат публикувано в пресата открито писмо до протестиращите, в което им изразяват безрезервната си подкрепа и се обявяват решително против насилническите прегради пред базисните права и свободи, заявяват, че отговорността за ставащото в страната е изцяло на властта, вярват, че приемането на справедливите и законни искания на протестната структура „Солидарност за Таксим” са минималното изискване на демокрацията и правовата държава. В писмото се осъжда насилието, с което по цялата страна държавата си служи срещу достойно остояващите, заради необходимостта да бъдат човеци, базисните права, начина на живот, околната среда и своята страна, и смятат за свой дълг да кажат на общественото мнение, че сметка за това, което става, трябва да се търси от всички отговорни лица.

Започнал като противопоставяне на изсичането на Парка „Гези” с цел там да се възстанови голяма артилерийска казарма от 19-ти век като 76-ти търговски център в метрополията Истанбул, бунтът е удавен в кръв, задушлив газ и водни струи с вредни химикали под налягане, разраства се и обхваща цялата страна и 2 млн. 550 хил. души, продължава от края на м. май в различни форми и с различна интензивност, съпротивителният дух и воля тлеят и не престават спорадично да избухват по територията на цялата страна. Властта се разправя най-брутално с повсеместните действия на протестиращите. Пресата съобщава за десет убити, повече от пет хиляди души в различна степен осакатени, от които 50 тежко и критично ранени при полицейското насилие, както и за не по-малко от 3 хил. 300 души задържани и неопределен брой „изчезнали”.

Репресиите спрямо участниците в протестите не са престанали. Периодични арести и привличане към наказателна отговорност под произволни претексти на участвали в протестите поппевци, голяма група актьори в телесериали и голяма група от 50 души военни; преследване на проявите на държавните служители в социалните мрежи и прекратяване достъпа до социалните мрежи; строги административни наказания на значителен брой от протестиращите студенти; привличане към полицейски разпити на стотици директори на училища в Анкара и други големи градове; либералните медийни консорциуми – тв каналите и вестниците – прекратяват ангажиментите си с критично и опозиционно проявяващи се популярни журналисти, някои от които са заплашени от големи срокове затвор. Отнето е юридическото право на активно участващия в протестната дейност Съюз на камарите на машинните инженери и архитектите да имат дума в решаването въпросите на градската среда.

В духа и обхвата на репресивната политика следва по време (август 2013 г.) да бъде разглеждан и завършекът на продължителните изфабрикувани политически процеси „Ергенекон” и „Бальоз-Тежък чук” с многобройните им разклонения и произнесените изключително тежки присъди против ръководните кадри от най-високо равнище в турската армия, генерали и други висши военни, против изтъкнати журналисти и политически дейци, всички те националисти с антиамериканска и антиислямистка насоченост, придържащи се към позиции за независимо бъдеще на Турция. От началото на съдебните действия преди пет години, поради страх от псевдообвинения в „терористична дейност” против ислямисткото правителство все повече зачестяват масовите оставки сред офицерския състав в армията, особено във ВВС – само за два месеца напоследък са подали оставка двама генерали и 710 други офицери с длъжности от лейтенант до капитан. Осъщественият по американски замисъл с цел неутрализиране военната съпротива срещу реислямизирането на вътрешната и външната политика на страната погром, както и обезглавяването на армията, слагат категоричен край на светския характер на развитието на държавния механизъм и апарат. Те поставят край и на присъединяването на Турция към евразийската политическа идея и проект на светска основа. Заедно с това набелязаният още през първата половина на 90-те години жив интерес към евразийската идея и осъществяването й е поставен на релсите на „мекия ислям” на ПСР още с идването на ислямистите на власт и се разраства и засилва на големи тласъци. Важна основна особеност на турското евразийство е в призванието му, като съвременна проява на турското имперско мислене, да облече пантюркистката идея в по-модерни одеянаия и, разполагайки я в тюркско-мюсюлманската културно-цивилизационна среда, да се възползва за реализацията й от материалната и културна база и ресурси на „външните турци” и мюсюлманите в страните от някогашната Османска империя, както и в средноазиатските и кавказките страни.

Турските протести през 2013 г. родиха две партийни организационни форми – Партията на съпротивата за „Гези” и Партията за социалистическо претворяване. В устава на първата от двете е записано, че целта й се състои в подготвяне на „народна конституция” (явно, в противовес на подготвяната от премиера Эрдоган тоталитарна нова конституция на страната), която черпи силата си от гражданското общество с идеологията на свободната демокрация, в създаване на обществен строй, защитаващ правата на индивида и имащ за основа върховенството на закона, за общество, подобаващо на достойния човек. Партията на социалистическото претворяване е учредена от платформата „Съпротива за Таксим”, обхващаща 124 партии, дружества и синдикати, след дълги спорове сред съществуващите вече социалистически формации и сред дейци с опит в лявото движение, между които и много познати на обществото хора с огромен стаж в социалистическата и лявата борба през изминали периоди. Протестиращите ироничнодават на партията името „Мародерска”, по епитета, с който ги нарече премиерът Эрдоган. Двамата нейни съпредседатели подчертават, че тя е почерпала динамиката си от събитията в Парка „Гези” партия на труда, която застава в редиците на социалистическите формации и движения и задачите на която са премахването на противоречието с труда, съсредоточаването върху проблемите на жената, върху кюрдския въпрос, който се оценява като един от най-важните в страната, върху предприетия от властта и кюрдското малцинство мирен процес, във връзка с който ударението се поставя върху интернационалния принцип, върху заемане с решението на пренебрегвания проблем с младежта, а също със специално ударение върху екологичните въпроси. Те подчертават, че създават самоуправляваща се структура, за да се включат в обществените действия и да станат „глас на народа” .

Съществуват достатъчно много признаци за негласно поръчково замесване в Таксимските протести в страната на сили, финанасирани от външни и местни глобалистки кръгове, които са заинтересувани от дестабилизиране и дори гражданска война в страната. Насочващите сирийския глобален конфликт американо-ционистки кръгове са заинтересувани да удържат премиера Эрдоган и правителството на ПСР в линията, работеща за техните интереси. Във връзка с това към момента на избухването и по време на интензивното протичане на протестите те не са могли да бъдат удовлетворени от подхода на Турция към конфликта, в който тя, явно, отново не изпълнява очакваните от нея действия за най-активно и „горещо” въвличане със свои военни сили против суверенната сирийска държава. Самият Ердоган, а и висши отговорни лица от неговата партия, на няколко пъти най-отчетливо заявяват, че някои от мощните турски банки са спонсорирали протестиращите и „Съпротивата за „Гези” и че в протестните действия са замесени такива кръгове. Някои известни журналисти и други обществени фигури, активни посредници между Ердоган и протестиращите, са или са били сътрудници на „Отворено общество” в Турция. Освен големите банки на Коч Холдинг (произвеждащ 10% от БВП на страната) и „лихварското лоби”, към които се прилагат полицейски мерки, основната фигура, заподозряна в задкулисно прокарване интересите на „глобалисткия елит” в протестите и в безредиците, е „човекът на ЦРУ”, идеологът на турския „мек ислям”, проповедникът Фетулах Гюлен, който напоследък заема критична позиция и отношенията на когото с ръководството на ПСР са доста обтегнати.

Все пак демократичните и социалистическите идеи и изисквания на „Съпротива за ”Гези” и на протестиращите по цялата страна представляват надежда, както за демократичното развитие на „мирния процес” с кюрдската общност, така и за крайно необходимото изминаване на новия път към демократизиране на държавата и на политическата власт. Така или иначе, ислямистката власт на ПСР е много дискредитирана и, въпреки упорития отказ да чуе народния призив за слизане от креслото на властта, ще й бъде трудно да се задържи на власт с демократични средства, като се има предвид, че и нейни привърженици се обявяват против управляващите. Нейната политическа съдба в много голяма степен сега зависи от подхода на кюрдите и техните партии и от решението на кюрдския въпрос и „мирния процес”. Като се има предвид, че около 70% от кюрдите в страната желаят „демократична автономия”, 10% се обявяват за федеративна държава, 10% - за независимост и само 10% са готови да продължат да живеят в колониалните условия на културен геноцид, както до сега, и като се има предвид даже фактът, че разбирането на значителна част от кюрдите, които гласуват за ПСР се разминава с политиката на тази партия, с увереност може да се каже, че в лансирания „мирен процес” правителствената политика и интереси ще останат без особена перспектива. Турското общество ще може да върви по пътя на демократизацията, само ако кюрдският въпрос в страната се решава по демократичен, а не по феодално-глобалистичен път с помощта на глобалистки и ислямистки фактори (както се развива на територията на Ирак) и по този начин осигури демократизирането на цялото общество. Съпротивата за парка „Гези” е липсващата в наши дни важна стъпка в процеса на турското демократизиране, задача, която трябва да подкрепят и съвместно да решават всички демократични сили на гражданското общество и преди всичко трябва да бъде подкрепена от кюрдския народ.

И точно такова развитие разкрива духът на последния конгрес в края на м. октомври т.г. на кюрдската Демократична партия на народа (ДПН), в ръководството и членската маса на която участват и немалко турци. И лозунгите на конгреса сочат, че тя е избрала единен път за борба за демократизация, против режима на Ердоган, на които имат за цел „да преподадат урок по демокрация и мир”. Недоволни от това, че ПСР „не е направила и една крачка по посока на мира и демокрацията” и от това, че обявеният наскоро от Ердоган „демократичен пакет”, който оценяват като „празен и нищо не обещаващ”, те предупреждават тези, които са „узурпирали нашите права”, че ДПН ще представлява „свобода за турци, кюрди, лази, арменци”, т.е. за всички, подложени на асимилация народи в страната. Те заявяват, че няма да чакат свобода от изборите, че „бъдещето и освобождението са в ДПН”, че заедно ще се съпротивляват и побеждават, че „ние преди всичко ще застанем в защита на Таксимската съпротива” и „ще отведем чедата на тези народи към свободата”. Съществуващите сега два кюрдски партии обявяват на конгреса бъдещото си обединение за следващите парламентарни избори. Надеждата за осъзнаване и решимостта за общ път в процеса на демократизиране се затвърдява от реакцията на истанбулската Таксимска съпротива, на хиляди хора в метрополията и страната, демонстриращи в края на м. юни против полицейското кръвопролитие и обстрел в кюрдско село в Лидже, област Диярбакър, с лозунги „Лидже, съпротивлявай се”, „Лидже не е сам, редом до него са Таксим и Паркът „Гези”. Тогава протестиращите заявяваха, че заплахата и насилието на управляващата ПСР над Таксимската съпротива се повтарят в огъня, насочен срещу съпротивляващите се граждани-кюрди.

Автор:Емилия – Боряна Славкова
София, 08. 11. 2013г. <
На снимката: Вече няма никакво съмнение кой стои зад протестите в Турция - чуждестранни шпиони и разни тъмни сили. Така поне твърди турското правителство. Конспиративни теории край Босфора – бол. Политологът Илтер Туран смята, че конспиративните теории са характерни за Турция. "Политиците прикриват собствените си грешки, като насочват вниманието към непознати външни сили", казва Илтер Туран. Снимка Gaia Anderson