Демокрацията – мехлем, но само за ушите ни
Демокрацията е най-добрата форма на управление. Демокрацията – това е свобода на словото и мисълта, правото на свободен избор, справедливост, законност и равни възможности за реализация. Отношенията в демократичното общество се регулират от закони, правила и препоръки. Онези, които не я харесват и отричат демократичните ценности, са терористи, маргинали, дървени философи, „червени” анархисти или утописти. Поради това, трябва да сме готови да я защитим с всички, включително и военни средства.
Това са вероятно възможните думи, с които да опишем накратко като как ни се представя демокрацията днес.
Обаче каква демокрация имаме реално?
Демокрация, която е рай за предприемачите, търговците, медиите, рекламната и развлекателна индустрии, криминалните структури, военните и политиците. Внушават ни, че богатите са „добри”, защото осигуряват заетост, че принципа на състезателност във всичко е справедлив, че банките са стабилни и нужни, че трябва да работим повече, че е патриотично да избиваме непокорните към “износа на демокрация”, че съдът е справедлив, че полицията е ефективна, че законите трябва да се спазват (независимо, че понякога са нелепи), че правителството мисли за народа, че има медии /като БиБиСи например, за българските да не говорим/, които са напълно обективни, че трябва да сме коректни данъкоплатци, да уважаваме институциите и че „всяка власт е от Бога”.
За останалите, около 95% от населението, демокрацията е изтощаващ труд, растящи данъци, заробващи заеми и ипотеки, повишаваща се заболеваемост, безработица, енергийна криза, водна криза, икономическа и финансова криза, предизвикани екологични катастрофи, увеличаваща се престъпност, галопиращо потребление на наркотици, полицейско насилие, съдопроизводство отделно за бедни и богати, всеобща депресия, растяща агресия и непредизвикано насилие, всякакъв вид „бумове”, „тамагочи” мании и модни тенденции, изборни истерии, расизъм, мръсотия, мизерия и състояние на безизходица. Види се, внушенията не си вършат работата.
Преди стотина години Владимир Улянов и Йосиф Висарионович създали система от внушения и закони, предпазващи крехкия комунистически строй от критиките на инакомислещите. В резултат на което били избити около двайсет милиона бърборковци, подронващи устоите на новата власт. На теоретиците им се струвало, че комунизмът е най-справедливият и хуманен модел на обществени отношения. Постулатите на демокрацията и комунизма дотолкова си приличат в някои отношения, че ако не беше пропагандата да определи и заклейми лошите, смущението щеше да е велико. Едно малко дяволско детайлче, наречено „пазарен механизъм”, вмъкнато в комунистическата проповед, дава разликата и завършената картина на въпроса „Що е демокрация?”.
Искаха ли комунистите народът да е щастлив, а държавата да прелива от справедливост? Искаха! Същото ни казват, че искат и демократите. Но стремежът на комунистите бе наречен утопия. Демократите обещаха наново и всичко, но стана така, че липсата на свобода, която донесе комунизмът, бе заменена от липсата на хляб и дори минимална социална справедливост, поне в т.нар. посткомунистически страни, където комунистическата утопия беше заменена с нова, неолиберална.
Какво иска народът? Добри условия на живот. Свобода на придвижване. Свобода на словото и мисълта. Сигурност. Справедлив и еднакъв стандарт за установяване и оценка на фактите във всеки аспект на обществените отношения. Комунистите се провалиха, защото опорочиха с насилствени средства изконната в някакъв смисъл християнската идея за всеобща справедливост, а и обществото не бе достатъчно напреднало, ако въобще някога може да бъде, за да приложи подобна идея на практика.
Не знам дали демокрацията окончателно се провали, но съдейки по резултатите – в този й вид е непривлекателна. Ще отрече ли някой, че богатите стават по-богати, а бедните – обедняват? Странно как в общество, в което справедливостта и законът са уж свещени, е възможна такава огромна разлика в благосъстоянието на хора с „предоставени равни възможности”. Как да обясним, че демокрацията дава възможност за стряскащи, главозамайващи печалби, на фона на потискаща бедност? Фактът, че подобна печалба е възможна, сочи към заключение за несправедливост в разпределението на благата. Перспективата да спечелим състояние ни главозамайва. Да си богат е все едно да си зрящ в царството на слепите, т.е. да си велик.
Защо демокрацията не прави всички ни богати? Нима човекът не заслужава да живее в разкош? А може би, всеки от нас се определя като велик, но малцина забогатяват в резултат най-вече на късметлийския си талисман? А може би демокрацията ни дели на идиоти – 95% и тарикати – 5%? Ами ако случайно не желаете да сте демократ? Тогава ставате враг, който иска да възроди нещо старо, упаднало и тоталитарно (предположенията варират от ислямски фундаментализъм или национализъм, до площаден тоталитаризъм). Ако сте безобиден критик на отделни принципи, ви определят като утопист.
Защо демокрацията е живителния бульон, в който плуват всички демагогстващи политически партии? Защото онова дяволско детайлче на „пазарния механизъм и свободната конкуренция” ни подтиква към алчност, груб материализъм, завист, стремеж към власт над други хора, параноя, страх и в крайна сметка пълно оскотяване. Защото само в подобна среда на „състезателност” за доказване на „правилните политически възгледи” и забогатяване, е възможно съществуването на политическата класа. Защото тази среда ни е отучила да мислим за себе си, като част от едно по-глобално общество, в което щастието е в пряка зависимост не само от нашите близки и познати, но и от екологичното равновесие, благосъстоянието и здравето на хора, които не познаваме и са далеч от нашите ежедневни проблеми. Ние се успокояваме, че има кой да мисли за това – та нали сме определили правителство, учредили сме фондации, създали сме комисии и кризисни щабове, а медиите ни показват от време на време гладуващи сомалийчета.
Дълбоко в човека е генетично заложено състраданието и емпатията, но тези качества са „яхнати” от бюрокрацията, използват се за лично обогатяване, най-банален PR и приглушаване на възмущението ни от ужасяващата мизерия в т.нар. Трети свят (част от който, впрочем, е на път да задмине потъващата ни все повече родина). Мизерия, за която пряка отговорност следва да носят нашите правителства и политици. Но „Третият свят” има предназначението и на сравнителен материал или плашилото, което медиите и политиците размахват, когато общественото недоволство от политическата класа нарасне. Сравнявайки се, ние изпадаме в еуфория от факта, че не сме жители на Могадишу. Впоследствие, в името на „сигурността” се харчат милиарди, взети от данъкоплатеца. Но не за нашата сигурност, а тази на властта.
Обичайно е твърдението, че посредством тероризма, „войната”, която водим на чужда територия, се „пренася” на наша. И в този случай „кучето” е заровено в стремежа към печалба. Вече и на децата е ясно, че и съвременните войни се водят от името и в името на икономическия интерес. Правейки ни на пълни идиоти обаче, правителствата заявяват, че истинската цел е „износ” на демокрация с военни методи. Този политически аргумент е сравним с аргументите на самите терористи. Според този модел, ние считаме нашите обществени отношения за най-правилни и като отричаме правото на опонентите си да живеят различно, им налагаме „демокрацията” с военна сила.
Да си спомним и сравним аргументите, а и поведението, с тези на Съветска Русия, която изнасяше комунизъм и революция по целия свят, като снабдяваше с оръжие „приятелските” режими или водеше войни с непослушните. Употребата на сила винаги е водело до задънена улица по отношение на политиката, защото ужасът на войната не се забравя лесно, а добросъседските отношения не се градят успешно върху трупове на невинни жертви. Това е и една от причините да не вярваме на политическите причини за воденето на война. Вероятно дори Троянската война, въпреки мита за хубавата Елена, е била плод на икономически, а не на политически или пък на “любовни” интереси.
Ще направя предположението, че ако в Близкия Изток нямаше петрол, нямаше да ги има атаките от 11-ти септември, последвалите военни операции с гръмки имена и хилядите загинали. Обяснението и насърчаването на военните конфликти с политически аргументи ползва единствено оцеляването на политическата класа, част от която, парадоксално, се явява и тероризмът. Ако политическата класа няма вътрешни и външни врагове, тя ще престане да съществува. Вечната „игра” на политическата класа е да създава, а в последствие да отстрелва инакомислещите. Подобен параноичен подход е валиден и за тоталитарния модел на управление. На практика обаче, недостигът на ресурси за продължаващото действие на пазарния механизъм е в основата на всяка съвременна война, водена от т.нар. развити демокрации.
Пазарният механизъм обаче обрича обществото да служи на един бог – ПЕЧАЛБАТА. Ние наистина не се замисляме, че печалбата винаги е за сметка на друг, а често и за сметка на цели нации. Винаги има губещ – някой, който е съкрушен, обезверен, унижен и обезсърчен от нашето „щастие”, което наричаме „печалба”. Нима това е демокрацията, която уж ни възпитава в почитане и спазване на общочовешки и християнски ценности? Не, това си е най-обикновено демократично лицемерие. Цялата държавна машина в сътрудничество с онези, за които демокрацията е средство за умножаване на богатство и влияние, пазят системата за неравномерно разпределение на благата.
От разкритията на „Уикилийкс” става документирано ясно, че властта функционира съвсем не така, както е залъгвано обществото. Управлението на цели държави изпадна в шок и реагира, както се очаква от предишни модели на поведение. Компрометираща политическата класа информация се скрива или омаловажава, а когато и това не „вразумява”, влизат в действие икономически или силово-репресивни методи за „укротяване”. В този случай, атаката срещу „Уикилийкс” бе безпрецедентна. От арест, по повод измислено криминално деяние, до обвинение в тероризъм.
Каква обаче е информацията, която се крие най-ревностно? Ще се изненадате, че тя е най-вече технологична и аналитична. Технологиите са на път да лишат „пазарния механизъм” от скритата му същност – измамата и икономическото заробване. Напредналите технологии дават шанс на хората да създадат истински хуманен и справедлив обществен модел, загрижен за оцеляването на природата и човека. Модел, в който липсват явната или скрита принуда, а понятието „печалба” ще съществува само в учебниците по история. Технологичният напредък е ужас за драконите на печалбата и производната им политическа класа. Доколкото е възможно в момента, този напредък се ограничава и използва основно за нуждите на властта.
Няма съмнение обаче – пазарният механизъм, със стремежа си към максимална печалба на гърба на всичко, включително и най-вече технологиите, ще падне в собствения си капан. Отпорът на политиците се състои в опит за създаване на „нов световен ред”, в който те ще играят водеща роля. Не случайно и към момента се засилва „ролята на държавата” в световен мащаб. От досегашен слуга на фрагментирани икономически интереси, политическата власт се стреми да установи истински тоталитарен режим на управление с известните му характеристики, като всеобщо следене и намеса в личния живот, биометрична регистрация и проследяване на движението на човешкия ресурс, налагане на драстични ограничения на човешките права в името на „сигурността”, регистрация, следене и въвеждане на ограничителни мерки за „потенциални терористи” и други.
Познатият ни от миналото „култ към личността” възкръсва в „култ към реда”. Тези мерки са скрити зад маската на „най-доброто за момента решение”. За засилване на внушаемостта активно се нагнетява най-елементарен първосигнален страх от загуба на здравето или живота, вследствие на вероятен терористичен акт. Моделът на поведение, предполагащ преговори, социални и икономически мерки, както и отказ от политиката на „световен полицай”, се обявява за бавен, неефективен и „недостоен” за съответната велика сила. Инакомислието ВЕЧЕ се инкасира като потенциална заплаха за съществуващия ред.
Подлежи на анализ дали монополните структури в опазване на специфичните си икономически интереси не стоят зад „новия ред”. Защото монополното управление на икономиката е върхът на пирамидата в пазарния механизъм. След достигането му, пазарният принцип спира да функционира по начина, описан ни от теоретиците, а монополизмът влиза в пълно съзвучие и синхрон с тоталитаризма. На този етап технологиите са впрегнати в налагане и усъвършенстване на тотален контрол.
Но тези, които градят „новия ред”, по навик не се съобразяват с човешкия фактор. Въпреки всички трудности, не е далеч денят, когато реализираните иновации ще ни лишат от икономическата зависимост и монопола на политическата класа. Особено ако се научим как да вплитаме и в днешното време онези вечни човешки и трансцедентални ценности, в които Златният телец никога не може да заеме мястото на Бог. Утопия ли е това?
.
Владимир Владимиров,Чикаго
Препечатан от http://www.eurochicago.com/
