Българското Национално Възраждане е период на обществено-икономически растеж и национална интеграция, на отстояване на най-висши национални идеали като Освобождението и по-късно Съединението. То започва с първата писана българска история на Паисий Хилендарски (1762 г.) и продължава повече от столетие до Освобождението на България (1878 г.). Това е период на радикални промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот, който ражда плеяда светли творци и гради бъдещето на българската национална идентичност.Да, наистина, на пръв поглед е малко трудно човек да намери връзката между тези три явления. Безспорно и трите по някакъв начин са променили свтовната история. Безспорно и трите са плод на човешкия устрем към нещо по-добро, към отстояване на свободата, независимо от нейната форма. И трите крият зад себе си хиляди човешки съдби - някои променени за добро, други не, някои останали в историята, други отдавна забравени.Историята, която промени един от моите дни, обединява по един много странен начин зоонозите, фотографията и Българското Възраждане. Това е историята на един човек, който от доста години не е в България. Не знам дали за добро или лошо. Това е историята на Ева Чернева. Предполагам, че името не говори почти нищо на много хора. За съжаление, може би това е нормално. Не познавам лично Ева. Единствената ми връзка с нея са два имейла. Във втория, по моя молба, тя ми разказа част от нейната история. През 1975 г. завършва Ветеринарния институт в София. Защитава докторат в областта на молекулярната микробиология, свързан с някои особено опасни инфекции, общи за хората и животните. По-късно става Европейски експерт по зоонози и може би съсвсем логично скоро след това напуска родината. В писмото си пише: "България беше победена от простотията и алчността, а и моралът ни напусна тая хубава земя за дълго". Минавайки през световнопризнатата школа на Университета на Пенсилвания, САЩ, където е поканена да се занимава с паратуберколоза, от началото на 2007 г. започва работа в една от най-големите обществени биотехнологични компании - INVITROGEN, в Научния отдел за диагностикуми на особено опасни инефкции. Мъжът и синът й също са в Щатите.Ева произхожда от род, много тясно свързан с Българското Възраждане. Тома Хитров (1840 - 1906 г.) - виден хъш и борец за Свободата на България, е мъж на сестра на нейна прабаба. Хитров е един от първите фотографи в България, успял да улови в кадъра си Ботев и Левски. Малко след Освобождението той се отдава на фотографията. Основава едно от първите фотостудиа в София, на ул. "Добруджа". Там бабата на Ева - Елисавета Герчева - Чернева (дъщеря на Ангел Герчев, който е носил Самарското знаме по време на Руско-Турската война и по спомени на правнучка му има паметник в Кишинев) се запознава с бъдещия си съпруг Павел. Съвсем логично по-късно бащата на Ева - Кирил Чернев също продължава родовата традиция и през 1939 г. заедно с брат си построяват модерно и елегантно фотостудио в гр. Враца, на ул. "Търговска".Мечтата на Кирил била да заживее един ден като свободен човек в Америка (където вече била внучката на Тома Хитров и негова братовчедка - Бойка), след като в България вече бил преживял всички ужаси на периода преди и след 1944 г. За съжаление, съдбата му била отредила друго и днес една от най-големите мечти на дъщеря му Ева е да възроди фотостудиото във Враца и да донесе със себе си спомените за всички онези кътчета в Америка, които баща й някога се надявал да види. Не знам дали Ева е щастлива в Щатите. Споменах, че не я познавам. Не знам как родовата й памет е успяла да се справи с всички хубави и лоши моменти, преживени в България, но тя продължава да пише за България и Врачанския край с едно особено умиление и същевременно с носталгия, която не й дава мира. Знам за множество случаи, подобни на нейния. Хора, чиито прародители и родители са давали мило и драго за Свободата на България и за това тя да се превърне в една истинска европейска държава (словосъчетание, което макар и напоследък да стана доста изтъркано, по една или друга причина, все още е лишено от смисъл) и които отдавна не са тук.Историята на Ева е историята на всички онези, които преди и след 1989 г. решиха да потърсят... не щастието, а добрия социален статус другаде, а не в България. Много от тях все още чакат някой тук да се сети да им предложи ако не същите, поне подобни условия на работа и едно ако не щедро, поне достойно възнаграждение. Това обаче не се случва. Излишно е да споменавам за окаяното състояние на науката ни, за стотиците хора, които едва ли някога ще се върнат, за тези, които пък избраха да останат тук в името на надеждата и личната борба с целия абсурд и се сблъскаха с борбата да съхранят личното си достойнство. Сега нещата са малко по-различни. Да, и много от моите приятели избраха да заминат, но някак не така безвъзвратно. За поколението на Ева напускането на България беше единственият начин да успееш да разрешиш дилемата дали е по-добре да не те нарекат родоотстъпник или просто да сбъднеш някои от мечтите си. Независимо в коя сфера. Ева работи в така наречния биотехнологичен ръкав на Америка - щата Мериленд. Любовта й към българската литература и към творчеството на Димитър Димов - преподавател и по хистология във Ветеринарномедицинския институт в София, я отвеждат в същия институт, макар и доста след като Димитър Димов е напуснал белия свят. Синът й е във Филаделфия - не знам дали някога ще се върне, въпреки че самата Ева таи огромната мечта той един ден да пожелае да живее и работи в България. Брат й е положил усилия да запази част от историята на рода им, както самата тя пише: "Врачанският музей съхранява ревниво историята на своя край". Във всяка една свободна минута Ева снима. Има хиляди снимки от Щатите, като това беше и поводът, по който се запознах с останалата част от нейната история. Не знам дали България успя да се справи с простотията и алчността, но все още има хора, които виждат смисъл в борбата с тях. Не съм много сигурна, че на повечето от нас ни остана какъвто и да е морал. Това не пречи да продължаваме да обичаме страната си, но някак си ни вкарва в прекалено злободневни рамки, а времето си минава все така бързо покрай нас. Надявам се някой ден мечтата на Ева да се върне тук завинаги, да отвори отново фотото на баща си и да разкаже своите спомени в снимки да се сбъдне. Дано всеки успее да запази родовата си история и да се гордее с нея, защото напоследък сме обградени от хора, които едва ли някой ще помни след 50 години. Надявам се и скоро да дойде моментът, в който хората, които напускат страната ни, ще го правят просто защото искат да обиколят света, а не защото знаят, че там животът е все така по-добър. Тогава, независимо от това с какво се занимава, всеки ще може да се почувства наистина свободен.
Автор: Красимира Тотева,
от actualno.com
03.10.07